Последното метро (The Last Metro; ориг. заглавие: Le dernier métro) е френски военен драматичен романтичен филм от 1980 г., режисиран от Франсоа Трюфо по сценарий на Франсоа Трюфо, Сузане Шифман и Жан-Клод Грумберг. Премиерата на филма във Франция е на 17 септември 1980 г.
„Последното метро“ на Франсоа Трюфо е елегантна и дълбоко човешка драма, която съчетава любов към театъра, изкуството и моралните дилеми на живота под окупация. Филмът се развива в Париж по време на Втората световна война и използва театралната сцена не само като фон, но и като метафора за оцеляване, преструвка и вътрешна съпротива. Това е едно от най-зрелите и сдържани произведения на Трюфо.
Действието се съсредоточава около малък парижки театър, който продължава да функционира въпреки германската окупация, полицейския натиск и постоянната заплаха от доноси. Неговата ръководителка се опитва да запази трупата, репертоара и илюзията за нормалност, докато зад кулисите се крият тайни, страхове и сложни лични отношения. Появата на нов актьор в театъра променя динамиката както на сцената, така и извън нея. Постепенно филмът разкрива как изкуството се превръща в убежище и форма на съпротива, а любовта и лоялността са поставени на изпитание в свят, където всяка дума може да бъде опасна. Историята тече спокойно, почти камерно, но под повърхността ѝ постоянно пулсира напрежение.
Франсоа Трюфо режисира с изключителна мекота и прецизност. Камерата е дискретна, движението ѝ е подчинено на актьорите и пространството на театъра. Светлината и цветовете създават усещане за интимност и затвореност, като подчертават двойния живот на героите – този на сцената и този в реалността. Трюфо избягва патоса и директните политически жестове, залагайки на човешките детайли и моралните нюанси.
Катрин Деньов изгражда образ на силна, сдържана и емоционално сложна жена, която носи тежестта на отговорността с привидно спокойствие. Нейното изпълнение е изпълнено с вътрешни напрежения и премълчани чувства, които правят образа изключително жив. Жерар Депардийо внася сурова енергия и страст – неговият персонаж е импулсивен, прям и носи усещане за неподчинение, което контрастира с предпазливата атмосфера на окупирания Париж. Хайнц Бенент придава тиха, интелектуална дълбочина и уязвимост на своя герой, като присъствието му, макар и ограничено, е ключово за емоционалния и морален център на филма. Поддържащият актьорски състав допринася за автентичността и плътността на театралния свят.
„Последното метро“ е филм за изкуството като убежище, за любовта като риск и за моралния избор в мрачни времена. Това не е история за героични жестове, а за тихата съпротива и човешкото достойнство. Със своята елегантност, хуманизъм и дълбоки актьорски изпълнения, филмът остава едно от най-силните и трогателни произведения в кариерата на Трюфо.
